Емин Емин

 

Емин Емин е ученик на 16 години, когато през зимата на 1985-та фотографира по случайност започналото преименуване в родното му село Брестовене. Фотографиите намира дъщеря му едва преди няколко години. Те се публикуват тук за първи път.

Ето и подробната им история. 

Снимките на баща ми

Снимките, които Ви изпращам, са заснети през зимата на 1985-та година в разградското село Брестовене.

Съществуването на тези снимки днес е резултат от тогавашното невежество на автора им, както и от желанието му да бъдат запазени. Ще си позволя да Ви разкажа историята от името на моя баща, който е главното действащо лице в събитията, както и автор на снимките.

 

Малко предистория

През 1985-та година баща ми е на 16 години и е ученик втора година в Русе. Произлиза от уважавано семейство. Неговият баща, моят дядо – Хасан Еминов – по професия учител, кмет на селото няколко мандата и заемал други важни публични позиции. Съпругата му е акушерката на селото и уважавана личност в местната общност. Дъщеря им по същото време е студентка по математика в Пловдивския университет.


През 80-те години от Южна България навлизат слухове, че съществува натиск над мюсюлманските общности в страната, смяна на имената им и други практики за тяхната асимилация, но по думите на баща ми всички в региона тогава живеят с надеждата, че „тези неща тука няма как да се случат“. За съжаление обаче в някакъв момент тези практики догонват и турската общност в Североизтока.

Историята на кадрите:

През зимата на 85-та баща ми се прибира в родното си село Брестовене по време на зимната ваканция. В един от първите дни на януари месец (между 3-ти и 5-ти януари – не сме сигурни за точната дата) на 1985-та година в тъмните часове на деня, дядо ми бива повикан от служители на МВР в местното кметство заедно с още няколко видни личности от турски произход.

В селото започват да проникват слухове, че те са извикани, за да бъдат сменени имената им. Страхът, че същата съдба скоро ще последва и тях, предизвиква местните да се съберат на центъра на селото. Те започват да образуват тълпи пред кметство, гастронома и киното с надеждата да разберат какво точно се случва зад затворените врати.

В този момент баща ми също отива към центъра на селото заедно с приятелите си като взема със себе си новата си придобивка – руският фотоапарат Фед 5в. По това време той активно се занимава с фотография и дори вече е успял да създаде своя собствена лаборатория в гаража на къщата.

Мотивацията на баща ми да снима с фотоапарата в този момент изобщо не е свързана със запазване на спомена за „Възродителния процес“. Дължи се чисто и просто на младежкото му любопитство и желанието му да изпробва за първи път революционния нощен режим на снимане на новия си фотоапарат. Вълнува се, че ще може да залови впечатляващи нощни кадри, осветени само от светлината на уличните лампи. Все пак не се случва често толкова много хора през тъмните часове на деня да се съберат в центъра на селото.
Докато снима баща ми стои малко по-далеч от тълпите и е скрит от полезрението им. Хората чакат в недоумение, докато той прави кадър след кадър.

След известно време се прибира обратно у дома, докато дядо ми продължава да е в кметството. Още в недоумение от събитията, които всъщност се случват, баща ми започва да проявява снимките в лабораторията си. Малко по-късно дядо ми – Хасан Еминов, се прибира у дома и заварва баща ми в действие. Всъщност, той вече не се казва така – новото му име, дадено от социалистическата власт, е Асен Емилов.

Първата гледка, която среща в дома си, след тази травмираща случка е как сина му проявява снимки на тълпите, които са чакали пред кметството, докато властта се е опитвала да отнеме неговата идентичност.
Очаквано, реакцията му е гневна. В яростта си той започва да крещи на баща ми: „Ти осъзнаваш ли какво правиш?! Искаш да ме изпратят в Белене ли? Късай веднага тези снимки и да не съм ги видял повече!“ (Наистина хората, които не приемат да сменят името си биват арестувани от властите на реда и през следващите дни изпратени в лагера в Белене, съселяните им се завръщат от там след 2 години).

В този момент на ярост голяма част от снимките дядо ми накъсва сам – повечето от тях – заснети пред кметството, където е имало най-много хора, са изгубени. Баща ми обещава, че ще унищожи и останалата част от тях, но ги запазва и ги крие от баща си през следващите няколко десетилетия. Това са и кадрите, които аз Ви изпращам днес.

До една седмица след събитията през тази януарска вечер, турските имена на всички жители в селото са сменени. Без български имена е забранено да пътуваш и напускаш селото, това принуждава леля ми и баща ми да променят имената си, за да могат да се върнат в градовете, в които учат. В края на ваканцията баща ми – Емин се връща при съучениците си с нова идентичност – тази на Емил. Така приключва историята на няколко размазани, но въздействащи кадъра, заснети от 16-годишния Емин в с. Брестовене през далечната 1985 г.

Аз научих за съществуването на тези снимки от леля си само преди няколко години. Тя ми разказа историята, която ме трогна силно. Тогава мислех, че кадрите са вече загубени или захвърлени в някой край на старата къща, където вече не живее никой. За моя радост, когато попитах баща си за тях, той знаеше точно къде се намират – запазил ги е въпреки наставленията на дядо ми с идеята, че някой ден, може би, ще има смисъл от тях.

За мен кадрите са много въздействащи – в тях е запаметено отчаянието и недоумението на цяла група хора, които отказват да осъзнаят и приемат какво всъщност готви съдбата за тях.

Зекие Емин

Всички фотографии

Години

Фотографии от Емин Емин

 Центърът на с. Брестовене, Разград. Януари 1985 г.
Смяна на имената. Загрижени селяни в центъра на селото.

Assimilation Archive